На 28 април в столицата се случи онова, което не бива да остава само за деня на възпоменанието. С минута мълчание и поднасяне на цветя пред паметната плоча на КНСБ беше почетена паметта на работниците, които не се върнаха вкъщи след работа. Но зад церемонията се крие мрачна, тревожна статистика, която не може да се пренебрегне.
Какво се случи на 28 април
На отбелязването присъстваха не само синдикалисти, а и представители на работодателските организации, Министерството на труда и социалната политика и Главната инспекция по труда, информира БНР. Пред сградата на Конфедерацията в столицата хората поднесоха венци и цветя пред паметната плоча на КНСБ — символичен, но жесток знак за живеещата сред нас опасност.
Тази церемония не беше просто формален акт. Тя е напомняне, че зад всеки венец стои човешка съдба, семейство и неизказана болка. И въпреки официалните лица и протоколите, въпросът остава: защо броят на трагедиите расте?
Статистиката, която разтърси думите
Президентът на КНСБ Пламен Димитров изнесе цифри, които спират дъха: трудовите злополуки за миналата година са над 2800, а загиналите са 76 души — с 12 повече от жертвите през 2024 година. И той не се спря само на числа. В своето изявление Димитров каза ясно и без компромиси:
„76 български работници отидоха на работа миналата година и не се върнаха вкъщи. Много ли са, малко ли са… всеки живот е толкова ценен, че е безценен. С 12 повече са през 2025 г. загиналите на работното място вследствие на трудови злополуки от тези през 2024 година. Печалната равносметка показва, че системните дефицити в превенцията, контрола, оценката на риска, както и в организацията и безопасността на труда, водят след себе си до нарастващ брой трудови злополуки и особено такива с фатален край“, посочи Пламен Димитров.
Тези думи звънят като обвинение и като зов за действие едновременно. Какво става зад фабричните стени и строителните скелета, за да има толкова много инциденти?
Какво означава това?
Оказва се, че проблемите не са случайни. Малко цифри, големи последици: над 2800 злополуки и 76 загинали — числа, които не могат да бъдат премълчани. Споменатите „системни дефицити“ — в превенцията, контрола, оценката на риска и организацията на труда — рисуват картина на пропуски, които водят до трагедии.
Кой трябва да носи отговорност? Защо мерките за безопасност не спират тези тежки инциденти? Това са въпроси, които прозвучаха и сред присъстващите на възпоменанието — и които остават без лесен отговор.
Думите и действието — накъде оттук
Церемонията пред паметната плоча беше тържество на паметта, но и предупреждение. Поднасянето на венци и минутата мълчание не връщат изгубените животи, но могат да отвърнат вниманието към причините. Какво ще последва — повече думи или реални мерки? Оказва се, че има ясни накъде: подобряване на превенцията, засилване на контрола, по-добра оценка на рисковете и строга организация на безопасността.
Пламен Димитров произнесе тези думи публично — и те останаха като предизвикателство към институциите и работодателите. Но ще стигнат ли само днешните възпоменания, за да се промени тенденцията?
Заключението не е утешително, но е ясен призив: всяка цифра в статистиката е човешки живот. Докато не се предприемат реални, системни мерки, вероятно ще продължим да броим и да плачем. Въпросът е дали обществото и отговорните ще чуят гласа на тези венци и ще превърнат възпоменанието в действие.
