България отново е шокирана. Не от война, не от земетресение, не от чума по свинете. А от собствената си неспособност да се погрижи за най-уязвимите. Възрастните, болните, хората с психични разстройства. За пореден път чиновници с навлажнени очи и притеснен глас „не могат да повярват“, че в XXI век у нас продължават да съществуват домове на ужасите – легални или не, скрити или официални, в които смъртта е по-сигурна от грижата.
Нека припомним – още през 2007 г. светът научи за Могилино, където деца с увреждания вегетираха пред погледа на една бездушна система. Шок тогава. После – тишина. През 2019 г. същите проблеми, но в нова опаковка – „семейни къщички“ със същата институционална жестокост.
И днес – ужасът се завръща, но само за управляващите, които се правят на изненадани. А докато те броят пресконференции, ние броим гробове.
Палиативна грижа? Само ако умирате от рак – и то с лимит от 20 дни на 6 месеца. Другите… да се оправят. Реалността е такава, че дори да знаете какво ви трябва, няма къде да го получите. Рехабилитация, помощ след инсулт, след ампутация, след загуба на памет – всичко това е лукс. Ако не си го платите, просто не го получавате.
А онези, които не могат? Те отиват… знаете къде. В „дом“, където няма лиценз, няма правила, няма държава – но има смърт и забрава. Места, за които властта не знае, не иска да знае или знае, но удобно забравя.
Сделката е проста: ние изпращаме СМС-и, за да лекуваме деца, докато държавата плаща 162 лв. на ден за умиращи в болница. Ако не си умиращ – не си интересен. Ако си възрастен и беден – си проблем. Ако си инвалид – си товар. И ако си с психично разстройство – системата предпочита да не те вижда.
А къде отиват хората, изведени от домовете на ужасите? Една част – в болници, където скоро ще бъдат изписани. Други – нямат къде. За тях няма място в обществото, няма място в болниците, няма място в паметта ни.
И когато се чудим защо майка на 80 години е вързана за легло, или защо човек с Алцхаймер умира сам – винаги можем да си пуснем следващата пресконференция.
Със сълзи в очите, някой отгоре ще ни уверява колко е „потресен“. Докато на следващия ден изненадата не започне отначало.
