Иво Инджев не крие нервите си и поднася една странна, но притегателна теза: чакам 8-ми март като някаква развръзка. Той подчертава нумерологичното съвпадение, което го кара да се съмнява дали датата е просто случайност или сигнал за нещо повече.
Числото, което буди притеснение
„Числото 8 е магическо в шумерско-персийската традиция, тоест от 2 600 години“, казва Инджев и изброява факти, които да подкрепят усещането за символика: войната между Иран и Ирак е продължила точно 8 години и е завършила на 08.08.1988 г., а Съветът на старейшините, който избира аятолах, се състои от 88 души с по осем години мандат.
Тези съвпадения, по думите му, създават усещането за натрупване — и макар да звучи на ръба на шегата, журналистът признава, че именно това го кара да следи датата с напрежение.
Ядрената програма и политическата игра
Инджев припомня, че още когато излезе наяве, че иранската ядрена програма не е унищожена, мнозина предвещаваха труден развой. „Сега, той иска да унищожава отново“, коментира за Доналд Тръмп, питателен към мотивите зад новата реторика.
Той не се поколебава да изрази теоретична диагноза: част от намеренията са вътрешнополитически — опит да се отклони вниманието от личните проблеми и от икономическите очаквания, които не са изпълнени. В резултат може да се стигне до „една бърза война“, въпреки обещанията за въздържане.
Защо Израел е в центъра на вниманието
Инджев е категоричен: за Израел това е въпрос на оцеляване. „Иран досега щеше да е употребил ядрено оръжие, ако можеха да го направят. Нямаше да се поколебаят“, казва той и отбелязва, че това, което прави режима опасен, е именно неговата маниакална цел спрямо „невидимата на картата държавица Израел“.
Твърдението е остро и рисува конфликт, който е не само военен, но и идеологически — вписан по думите на Инджев в самата конституция на режима.
Тактики на полето и игра за влияние
Анализът се задълбочава в тактическите аспекти: „Ако са имали възможността да направят нещо, щяха да потопят поне един американски кораб“, казва Инджев, но отбелязва, че обстрелите срещу Израел са „по-умерени“ този път. Неговата теория е, че Иран „си пази балистичните ракети за по-специален случай“ или за дълга ескалация.
Една друга линия е опитът да се въвлекат съседните арабски държави — ход, който Инджев нарича нечестен спрямо онези, които вече са дали сигнали за по-добри отношения с Техеран. Особено важно забелязва той е отклонението: Оман дори заяви несъгласие с американската акция — „едно много голямо изключение“, което подсказва разломи в региона.
Географията, пехотата и евентуалният кошмар
Инджев акцентира и върху практическите причини защо никой не иска пехотни действия в Иран: „Иран е обкръжен от пустини. Теренът е изключително труден.“ Това затруднява всяка инвазия и прави паритета във въздушна мощ почти невъзможен, особено срещу съчетанието на израелски и американски ВВС.
Все пак предупреждението е тревожно: ако стъпят ботуши на брега, противникът би могъл да води устойчив отпор в градски и планински условия — със значителни жертви и политически ефекти за САЩ и Израел.
Къде сме ние в тази картина?
В края Инджев успокоява българската публика: „Ирански ракети не могат да стигнат до България, защото не са успели и до Кипър. Ракетите им паднаха в морето. Ние сме по-далечко“, казва журналистът с нотка ирония и успокоение.
Въпросът, който остава, е риторичен и мътни въздуха на статията: случайност ли е натрупването на знаци или някой вече е започнал да пише сценариото — и ако да, какво следва на 8 март?
