В съзнанието ми изплуват тези Яворови стихове:
„Живот и смърт се разминават всеки час, но кой ще назове честта и кой позора?
Деца, боя се зарад вас!“
„Приятен ден!“, завършва публикацията си той.
Така започва взривоопасното послание на бившия евродепутат от СДС Александър Йорданов във Фейсбук, в което той не оставя много място за надежда: кметът на София няма да подаде оставка заради случая „Петрохан-Околчица“. Твърдата му присъда е облечена в ярки образи и безпощадни оценки за политическата среда, в която живеем.
Какво каза Йорданов
Йорданов не се ограничава до едно изречение. Той припомня, че оставката е била възможна още когато столицата се зарина с боклуци, но тогава тя не е дошла — защото кметът разполага с политическата подкрепа на ПП‑ДБ. И днес, според него, причината е същата: „Оставки могат да подават само ‘вашите’, но не и ‘нашите’.“
Този прост, но остър извод се превръща в основна тема: политическата солидарност, която пази своите, независимо от последствията.
Защо няма да подаде оставка?
Йорданов посочва причина, която звучи като механика на властта: подкрепа и защита. Според него наследници на бившите номенклатурни кадри — хора с навици да завладяват позиции, не да отговарят — са се устремили към властта и не са научени да се „предават“. И затова въпросът защо столичният кмет е финансирал „Петроханската дружинка“ и нейния Лама остава отвън от отговорите.
Текстът прелива от обвинения срещу „промяната“, която по думите му иска да бъде на власт, а не да изпитва морални терзания. Образите са ясни: управляващи, които се сдружават, които са „железни“, и публика, която търси обяснение.
Петрохан‑Околчица като огледало
Случаят „Петрохан‑Околчица“ се превръща в символ на по‑широк морален проблем. Йорданов вижда в него резултатите от декемврийските протести — „злощастията“ се струпали на главите ни, сякаш някаква зла прокоба е тръгнала оттам. Липсата на служебно правителство, продължаващият стар бюджет и усещането за недостиг на пари са част от картината, която той рисува като последица от протестите.
Упреците са тежки: „протестът“ бил поискал промянa, но вместо това дошла политическа бъркотия и увеличаване на недоволството. Йорданов дори предрича, че въпросите около „Петрохан‑Околчица“ ще бъдат разплетени до край, но политическата каша няма скоро да се оправи.
Бог да прости и страхът на автора
Емоционалният апел в края е ясен и прост: „Бог да прости невинните в случая ‘Петрохан‑Околчица’, ако има такива. И да въздаде справедливо наказание на виновните.“ Йорданов не щади думите си — отнемането на живот е „вина и голям грях“, подпалването на хижата е вина, изгарянето на животни и пазачи — също вина.
И той признава: страхува се. Връзка с класическа мисъл го води към цитат на Боян Пенев за стадното честолюбие и политическата злоба, които създават колективност у нас — и именно това, по думите на Йорданов, е проблемът. „А не би трябвало да е така. Наистина не би трябвало. Но е!“ — така завършва тонът му, смес от разкаяние и горчива безнадеждност.
Какво остава за читателя
Историята, която очертава Йорданов, е изпълнена с обвинения, страх и апел за морална отговорност. Без да дава окончателни решения, той разпалва въпроси, които остават отворени: Кой ще отговаря? Кога ще има истински проверки? И ще проговори ли съвестта на замесените? Този пост не само критикува — той иска реакция, но и признава, че очакванията са крехки.
В края читателят остава с усещането за напрежение и морален дълг — неочаквано, лично и некомпромисно.
