Бившият национал и настоящ помощник треньор на Станимир Стоилов, Цанко Цветанов, втвърди тона преди началото на церемонията „Футболист на годината“. Вместо празнични поздравления, той поднесе сурова диагноза за българския футбол и треньорската професия — с тревожни образи и резки определения, които оставят вкус на неразрешен конфликт.
„Радвам се, че мога да присъствам на това може би най-популярното събитие за българския футбол. Не вършим чудеса в Гьозтепе, но работим. Представяме се добре, щом сме още на работа. Станимир е втория най-дълго задържал се треньор в Турция. Когато треньорът работи добре, нещата се получават. Нямам достатъчно добър поглед, но фактът, че имаме представител в отбор от Висшата лига в лицето на Илия Груев, се откроява за фаворит за наградата“, каза Цветанов — думи, които звучат и като упрек, и като изповед.
Какво крие успехът в чужбина
В изказването на Цветанов прозира двоен мотив: гордост и притеснение. Горди сме, че има представител в отбор от Висшата лига — Илия Груев е споменат като явен фаворит за наградата. Но радостта е сянка на тревога: „Нямам достатъчно добър поглед“ подсказва, че наблюдението върху развитието на младите таланти е фрагментирано и непълно.
Оказва се, че успехите извън България са ярки петънца върху иначе мъглива картина. Какво казва това за системата ни — че талантите намират път навън, а у дома треньорите остават без инструментите да ги изградят?
Изтривалките на футбола: остра оценка от вътре
Тонът на Цветанов става непоправимо критичен, когато стига до сърцето на проблема: „Българският футбол регресира и върви назад с големи стъпки от доста време.“ След това идва ударът: „Не работим достатъчно добре, ние говорим. Станахме политически слуги, което е жалко.“
Тези думи образуват силна картина — треньори, превърнати в изпълнители на чужди решения, в хора, които говорят повече отколкото действат. „Докато не станем слуги на футбола, треньорската професия не върне блясъка си, няма да се оправят нещата.“ Това е призив за връщане към същността на професията — към работата на терена, към обучението на играчите, към дисциплината и методиката.
Кой плаща цената
Цветанов не щади и образа на треньора днес: „В момента треньорите са изтривалка.“ Тази метафора е жестока — тя предполага, че ролята на наставника е сведена до почистване на последиците от чужди решения, без шанс да създава, да гради или да формира бъдещи таланти.
Това поражда въпросите, които Цветанов оставя във въздуха: Кой ще създаде треньорите, които да научат футболистите? Как ще се върне блясъкът на една професия, ако не се инвестира в нея от самите специалисти и клубове?
Работа, а не статусни титли
От думите му ясно личи и друг мотив — критика към пасивността. „Защо ние сами не си помогнем, а не да чакаме държавата.“ Това е обвинение към цялата среда: говорим повече, действаме по-малко. И докато треньорите не станат реални създатели на играчи, мониторингът и надеждите няма да родят резултат.
Цветанов не предлага рецепти — но изказването му действа като аларма. Той признава, че работата в чужбина не е магия: „Не вършим чудеса в Гьозтепе, но работим.“ Това е евтина, но мощна отправна точка: постоянната, ежедневната работа е това, което носи резултатите.
Какво следва
Неговото послание е простичко и трудно: треньорите трябва да спрат да бъдат „политически слуги“ и да се превърнат в слуги на футбола. Докато не се случи това, според него, няма да има промяна. Това е предупреждение и надежда в едно — повик към действие, който оставя на читателя да прецени дали ще бъде чут.
Тези думи преди церемонията „Футболист на годината“ не са просто критика — те са огледало. И в него, както винаги, се вижда не само минусът, но и възможността за промяна.
