Журналистът Стефан Миланов разказва за една история, която все още не дава мир на общественото внимание — история, в която най-непосредственото запитване е простичко, но болезнено: защо няма мотив? Липсата на логично обяснение прави случая край Петрохан неприятен, странен и трудно обясним.
Какво всъщност се случи зад кулисите
На втория ден, когато бяха открити само телата край Петрохан, директорът на областната полиция излезе с категорично твърдение: „срещу тези хора не е имало нито един сигнал“. Но във вторник Инспекторатът на МВР обяви друго. Миланов припомни тези разминавания и призна, че в изнесената от Инспектората информация той лично не е видял нищо ново.
Това противопоставяне на версии подрежда историята в няколко паралелни линии — от чисто физическата: какво всъщност се е случило, до политическата и тази на разследването: кой знае какво, кой е пропуснал и какво остава скрито.
Два различни епизода на едно трагично пътуване
Впечатляващ и тревожен е фактът, който Миланов акцентира: „Не може да се разбере защо трима души избират на едно място да постъпят така със себе си, а другият отива с двама млади хора на друго място – на връх Околчица, след като преди това е публикувал в социалните мрежи стихотворението на Ботев”. Въпросът звучи като предизвикателство към всяка логика — защо едно общо решение се разпада на два различни акта, разделени и по място, и по характер?
Къде изчезна сигналът?
Една от най-болезнените реплики: „Оказа се, че единият сигнал е ‚потънал‘ точно в районното управление в Годеч“, посочи журналистът. Това е ядрата на съмнението — сигнал, който не достига или се губи в системата, оставя множество въпроси без отговор. Може ли административна небрежност да бъде толкова решаваща? Или има друг, по-тъмен мотив зад тази липса?
Миланов не се спира само на конспиративните варианти. Той ясно заявява: „Моята теза е, че не навсякъде трябва да се подозира конспирация. Понякога става дума за чиста безхаберност и несправяне с работата.“ И дава остри примери на абсурдността: „Абсурдно е да се каже: ‚Имаме преписка, но не можем да я намерим, защото се местихме‘. Годеч се е преместил в Костинброд – но как така преписката изчезва? Това е толкова абсурдно, колкото и конспирациите, че някой е запалил шкаф в следственото отделение във Враца.“
Небрежност или умишленост?
Тук се крие голямата дилема: дали става дума за човешка грешка, бюрократична небрежност и неумение да се борави с важни сигнали, или за умишлен опит да се заглушат следите? Миланов не отхвърля възможността за каквото и да е, но предупреждава: „Живеем във време, в което трудно различаваме небрежността от злоумишления тежък замисъл“. Този извод поставя тъмна сянка върху всяка институция, която не обяснява публично действията си.
Всеки детайл — от изнесените информации, през изчезналите преписки, до публикуваното стихотворение на Ботев и разнородните места на трагичните събития — добавя нов слой на напрежение. Въпросите без отговор не изчезват, но според Миланов те станаха по-малко хаотични: „Има още достатъчно неизвестни, но ситуацията изглежда по‑‚подредена‘.“
На фона на тази подреденост остава едно болно питане: кога общественото доверие ще намери убедителни отговори, които да изяснят дали сме свидетели на административна грешка или на нещо по-зловещо? Докато отговорите не дойдат, напрежението и подозрението ще продължат да разклащат доверието към институциите.
