„Оказва се, че в България най-лесно е да убиеш някого и после да го прикриеш. Услужлив съ(участник) се оказват именно разследващите институции“, пише още тя.
Излизам от Окръжна прокуратура Русе. Не съм погнусена, отвратена съм от това, което съд, прокуратура, полиция, вещи лица и адвокати уж на пострадалите са сътворили. Това споделя пътният експерт Диана Русинова в социалните мрежи.
Какво разкри екипът на Русинова
Диана Русинова и екипът ѝ се заеха с покъртителен случай от преди десет години — молба от семейство, което е загубило близък при убийство, прикрито като инцидент с автомобил. От самото начало задачата не прилича на обичайно експертно проучване: става дума за съмнения, които не могат да бъдат игнорирани, и за следи, които официалното разследване е оставило извън вниманието.
В процеса на работа се появяват внушителни пропуски и странни решения: неподписани протоколи, приети за доказателство; противоречащи си показания; улики, доказващи истината, които са били изключени от официалното разследване. Тези подробности не са дреболии — те сочат към една система, която може би не иска да види това, което е пред очите ѝ.
Доказателствата, които никой не пожела да види
Русинова описва атмосфера на безразличие и закрити очи: „Истината е пред очите на съдии, прокурори, вещи лица и следователи, но просто никой не желае да я види.“ Тежките думи идват от човек, който е влязъл в институциите готов да говори и да покаже факти, а не да се бори с измислени тези.
Случаят съдържа елементи, които създават вопросовете сами по себе си: защо неподписани протоколи са приети за доказателство; как е възможно противоречащи си показания да останат в материалите без сериозна проверка; кои улики са били изключени и по какви основания? Тези въпроси не получават отговор в оригиналните материали, но екипът на Русинова ги изважда на светло.
Публичният възглас и болезнената констатация
Постът на експерта не е само критика — в него има и призив за размисъл. „Виновен е умрелият, просто защото не може да си каже“, пише тя и отправя рязък, но мрачен извод към общественото доверие в институциите. Това е директна атака към начина, по който се оформя „правосъдието“ в този тип дела.
В думите ѝ прозира горчивина: „А вие скачайте, подскачайте, протестирайте, вярвайте на глупости и внушения и си мислите, че ще промените нещо. Нищо няма да се промени, глупаците сме всички ние. В България правосъдие няма, няма и да има. Никога.“ Този тон не е просто разочарование — той е повик за внимание към пропадналата вяра в системата.
Какво следва и защо това трябва да ни вълнува
Екипът на Русинова вече е направил стъпки в разследването на материалите от миналото. Семейството, което потърси помощ, търси не само отговори, но и справедливост — онова, което липсва в официалните актове според експертите. Това дело напомня, че една човешка съдба може да остане игнорирана, ако институциите предпочетат удобни версии вместо истината.
Историята повдига остри въпроси за културата на разследване и приема на доказателства у нас. Ако неподписани документи стават част от делото и улики се пренебрегват, тогава докъде стига рисковете за справедливостта? Колко често подобни случаи остават под тепетата, скрити зад формалности и липса на воля?
В края на своя пост Русинова не прикрива възмущението си — не е просто сигнал, а повтаряща се тревога: истината е ясна, но никой не иска да я потърси. Това е предупреждение, което тежи и в този случай — и задава въпроса: ще има ли някой, който да поиска отговори и да държи институциите на отчет?
