Иранецът Медиан Мосадав, който намери убежище в България, описва картина, която хвърля в сянка всякакви представи за живот под режим. Неговите думи звучат като вик от потиснат народ — смесица от гняв, болка и упование, че мечтаната промяна може би най-после наближава.
Глас от първо лице: какво вижда Мосадав
Мосадав не крие емоцията си, когато говори за началото на военната операция на Израел и САЩ срещу Иран на 28 февруари. За мнозина в страната това е не просто новина — това е знак, че някой отвън може да помогне на тяхната битка за свобода.
„В момента хората в Иран не са религиозни. След като са живели толкова години в религиозен режим, избягват религията. Искат демокрация. Почти никой не иска религията да диктува начина им на живот“, казва Мосадав, и думите му разкриват една цивилизационна умора: поколение, изтощено от контрол и забрани, което мечтае да живее като в Европа.
Какво се крие зад протестите
Според Мосадав протестите, започнали в края на декември 2025 г. и продължили през януари 2026 г., бяха посрещнати с брутална репресия. Той говори за около 40 000 убити — число, което удря като камък в стомаха. Описанието е сурово и без сантименти: „Стреляно е дори и по деца. Протестиращи са убивани с всякакви оръжия – пушки, пистолети, автомати. Някои от убитите са намерени с вързани ръце.“
Това, което Мосадав рисува, е общество под постоянен натиск — вече 47 години, според него, хората живеят без свобода, не могат да имат собствено мнение и са принудени да се подчиняват на диктата на режима. Тези думи създават картина на задушена воля, която търси начин да избухне.
Носталгия по едно друго Иран
В спомените на Мосадав преди идването на аятоласите Иран бил „модерна държава, хората бяха много свободни, живееха както в Европа“. Той разказва, че обещанията, с които режимът дошъл на власт преди 47 години, били лъжи: „Преди 47 години хората бяха измамени, беше им обещан по-добър режим от този на шах Пахлави. Но аятоласите влязоха с лъжа в държавата, взеха всичкото богатство и оръжие, хората са беззащитни, не могат да се борят с режима, отнеха им свободата.“
Тази загуба на утопията — надеждата за по-добър живот — стои в основата на гнева, който етапира улиците на градовете и селата.
В какво вярва народът сега
Мосадав описва хората като решени и изморени: те дори посрещат външните удари с радост, защото виждат в тях възможност за край на страданието. „Хората се радват за ударите. Хората очакват помощ от Америка и Израел. Хората приемат войната. Животът им е толкова тежък, че дори са съгласни да има война, за да се махне този режим“, заявява той.
Тези думи поставят неудобен въпрос: кога надеждата за промяна превръща човешката тъга в готовност за радикални решения? За Мосадав отговорът е ясен — когато животът е непоносим, хората са готови да поемат риск, дори да посрещнат война.
Краят на режима — възможен ли е?
Мосадав смята, че режимът се приближава към края си. Той предупреждава за опасностите от едно насилствено управление, което е готово да убива от собствения си народ — „представете си, ако имат сериозни оръжия, какво ще направят на целия свят“, казва той. Това предупреждение звучи като зов към вниманието на външния свят, но и като отчаян вик за солидарност от хора, които нямат други инструменти за борба.
Историята, разказана от един бежанец, не е просто свидетелство за болка — тя е и напомняне за човешката стойност на свободата и за това колко далеч могат да стигнат хората, когато бъдат лишени от нея. Въпросът, който остава, е дали надеждата им ще намери път към реална промяна.
