България отново е в траур. Един от най-знаковите футболисти от златното поколение, чието име е изпълнено с емоции и спомени, напусна на 31 март след тежък инсулт, получил през ноември. Капитанът на тима, Борислав Михайлов, ще бъде изпратен с поклонение в столичния храм Света София от 13.30 часа — момент, който обещава да събере множество привърженици и хора, които искат да кажат последно сбогом.
Думите, които разтърсиха футболната общност
Легендата на Локомотив Пловдив и националния отбор Христо Бонев — Зума — прозвуча с тежки, откровени думи, които сякаш обобщават горчивата равносметка след тези загуби: „С много болка посрещнах новината, че си е отишъл Боби Михайлов.“ Тонът му е смес от възхвала, тъга и съжаление — и не е случайно, че Бонев избира да говори така директно.
Ред на големите имена и една обща трагедия
Веднага след началото на годината Бонев отбелязва, че в последно време само лоши вести са разтърсили футбола ни. Първо си отиде Митата Пенев — приятел с близо 60-годишна връзка. После напусна големият вратар Георги Велинов. А сега — Боби Михайлов. Тримата, казва Зума, „са дали много на българския футбол. Оставили са здравето си и са доставяли радост на стотици хиляди привърженици.“ Но в тази похвала прозира горчивина: не всичко, което са дали, е било оценено приживе.
Къде е справедливостта към героите?
Бонев не пести критиката: „Общото между тях обаче е и това, че приживе понесоха много обиди и откровено охулване в някои моменти. И когато си заминаха от този свят, към тях заваляха жалейки и славословия.“ Тезата е остра и провокативна — у нас героите се признават едва след като изчезнат. Това, според него, важи не само за футбола, и в думите му се долавя възмущение за отношението към хора, които са жертвали здравето си в името на радостта на феновете.
Лични спомени и жестове на признание
Тук личното навлиза в публичното: Бонев припомня връзката си със семейството на Михайлов — и болката от това да изпратиш и бащата, и сина. „Срещу бащата на Борислав – Бисер, съм играл много пъти и съм го уважавал като достоен противник. На Боби бях треньор…“ Тези думи рисуват картина на дълбока лично свързаност, на менторство и уважение, което не избледнява с времето.
Може би най-силният момент е признанието за жест, който Бонев не е пренебрегнал: той разказва как не се поколебал да направи нещо, за да покаже признание към Михайлов — жест, който според него Боби е заслужавал. Тук няма излишен патос, а ясно чувство за справедлива компенсация — не за стаж, а за отдаденост.
Лидер и пример до последно
Дори в края на кариерата си Михайлов, посочва Бонев, е бил „истински лидер на отбора, макар да не беше титуляр.“ Това подчертава образа на човек, който не търси прожекторите, а място в сърцата на хората. И макар Зума да споделя лично разочарование, че самият той не е преминал границата на сто мача за националния отбор, той намира утеха в това, че именно под негово ръководство Михайлов подобрил рекорда му — и че този факт не е случаен.
Когато думите вече са изречени и поклонението наближава, остава горчивото обобщение на Бонев: у нас често оценяваме героите си едва когато отлетят. Това е покана за събуждане — да се преосмисли отношението към тези, които ни носеха радост, преди да е станало късно.
Почивай в мир, Боби.
